Прочетох някъде,че било много полезно за здравето да се ходи бос.По ходилата имало много точки,стимулирането на които водело до тонизиране и балансиране на енергиите на всички телесни органи и системи.
  

   Взех че се пробвах!
 

   Леле-е-е,как се изпободох на какво ли не!
   То не бяха трънчета,то не бяха стъкълца...Де що имаше ръждиви пирони,всичките ги изпонастъпих.Съсипах се от ваксинации против тетанус - чак  на "джипито" ми му омръзна!
   Обаче аз - инат!!!

   За здраве нищо не бива да се жали!
   Няма да се обувам,та каквото ще да става!
   След дълго куцане(с единия,с другия,че и с двата крака) и многобройни кървави дири,бележили маршрутите ми,почнах да свиквам...А със свикването взе да ми става хубаво!След месеци упорство болките при настъпване на твърди и режещи предмети намаляха и почти изчезнаха.”Хванах” едни дебели,леко неприятни за окото на изтънчения наблюдател,табани...

   Няма да крия,че голяма роля изигра и нарастващото ми умение да забелязвам и избягвам опасните повърхности и да гледам мно-о-о-го внимателно къде стъпвам.Това,че гледах непрекъснато къде стъпвам,доведе и до един неочакван страничен ефект – започнах да забелязвам толкова много неща по пътя си!...Неща,за които преди и не бях си и помислял...Разни,най-разнообразни,неща и нещица,които по-рано просто прегазвах или прескачах сляпо с дебелите си подметки,устремен безогледно към поредната важна и неотложна работа.Открих например цяла неизвестна за мен вселена от мравчици и всякакви други насекоми,които ми станаха толкова милички,че започнах още по-внимателно да крача,за да не ги настъпвам...А пък колко различни цветя и тревички имало на тоя свят!Бедна ви е фантазията просто!

   А пък краката ми отдолу станаха толкова чувствителни!Почти като пръстите на ръцете ми...Заигравах се често да вървя със затворени очи и да напипвам пътя си само с пръстите на краката си.Развих феноменална памет и усет за всяко сантиметърче от майката Земя,която по-рано само анестезирано тъпчех...

   Нямате представа какво удоволствие е прохладата на тревната полянка след изгарящия асфалт на лятната улица...Да не говорим за блаженството да стъпиш бос на нагрят от слънцето камък след смразяващата есенна слана...Ами да застанеш бос в рекичката и рибките да те гъделичкат в прохладата на пролетния следобед...

   Божке-е-е,колко съм изпуснал!С години да ходя навсякъде с обувки!Ма,това си е било живо осакатяване!

   Сега навсякъде ходя бос...и ми се смеят.Не стига,че ми се смеят,ами ми въртят и ръце...Аз вече не се обиждам.Врътвам им,чат пат,и аз по някоя ръка,ама и от това ще се откажа,че като гледам,ни аз ги разбирам вече,нито те мене...Жалко,че много от старите приятели не искат вече да ми говорят,ала загубата не е чак толкова голяма щото те пък само за обувки си говорят...Намерих си няколко нови -  боси,като мене...

 

   Е,добре де!Чудя се защо съм ги носил толкова години тия обувки?Защо съм търпял тая излишна тежест на краката си толкова време?Защита били – от студ,от остри предмети,от жега,от вода,от критични погледи към неизрязани нокти и кирливи табани...Ми,то могло и без тая защита.От опит го зная...И заради тези съмнителни защити цял живот краката ни усещат само гумата на подметките и си минават,ей така,транзит,покрай толкова много чудеса на живота...

 

   Взех да се замислям за всички защити,на които са ме научили...Шапката,ръкавиците,очилата...Ключовете и ключалките...Защитните стени и покривите...Лекарствата като защита срещу болестите...Държавата,която уж ме защитава от всичко,за което мога да се сетя...

  

   Колко ли от тях са като обувките?

   Печелиш едно,а губиш толкова много...

   Дали не ни "предпазват" и от Чудото на Живота ни...

 

   Почвам да се пробвам наред!
   Почвам да се освобождавам от защитите си...

   

   Хвърлих вече обувките...продължавам с ръкавиците,а после като посвикна ще хвърля и шапката.Набелязал съм си и очилата,и дрехите...а най накрая,може би,ще си съборя и къщата,та да заживея под Бога в старозаветното си великолепие...

  

ех, и аз го обичах ходенето боса като малка! най-ми харесваше по тревата и в реките. по асфалтът също е приятно усещане, само ако няма органични замърсявания по него, щото в местата, където ходя, доста такива замърсявания се намират.
а това лято пак се пробвах боса-след много години затворена в обувки!
в Родопите намерих едни страхотни места, омагьосващи! на които беше невероятно да ходя боса-едни реки, кристални, и едни поляни-свежи и топли...беше върховно!
а иначе от дете не нося нито шапки, нито ръкавици, нито очила...
:)))))))))))))))))))))))))))
покрив още имам над главата си, ама и това е до време, мисля...не за друго, а защото ми се иска един ден да живея на някое дърво, както птиче, с или без гнездо, ще видим....за това не съм мислила.
а, присетих се, сега като се замисля, те птичетата май през повечето време са в полет, тъй че Небето им е пръв дом, пък после дървото...
поздрави!

че "утре" детето или внучето като се приземи сред пустинята да ти дойде на гости, да му разказваш как е било едно време на Земята.

Защо пустиня бе???

И на мен ми дойде тази идея преди няколко години, засега обаче съмишлениците ми не са много - http://chris-noshoesrequired.blogspot.com/

Но, и сам воинът е воин ;)